Този сборник е уникален както с своето съдържание, така и по отношение на осъществяването си. В него се съдържат интригуващи текстове, представящи съвременното състояние на психоаналитичната теория и практика.

Авторите са психоаналитици от всички официални дружества, психоаналитични психотерапевти и академични изследователи. Само по себе си това е рядък пример за колегиален диалог и взаимно разбиране, което няма много аналози по света.

Статиите в тази книга са равностойно рецензирани (peer reviewed), а това им придава професионална стойност и внася един общ тон в представянето на  психоаналитичната ситуация у нас.
 
„Навярно самият начин на съществуване на теоретичните и клинични разсъждения днес, разтворени в една разширяваща се дискурсивна вселена, не предполага да обозначаваме научните или клинични приноси толкова категорично, камо ли да ги свързваме така цялостно с имената на отделни фигури – създатели (Фройд, Клайн, Лакан). Аз все пак ще посоча посоки или направления в психоанализата днес, които видимо задвижват промени и оживяват теоретичното и клинично мислене, като същевременно имат значим отзвук извън границите на собствената ни дисциплина. Идеи и практики, които продължават да поддържат невероятната привлекателност на психоанализата", посочва проф. д-р Орлин Тодоров.

Откъс от книгата 
Векът на психоанализата в България 

В буквалния смисъл на думите сега е векът на психоанализата в България. Въпреки интереса към идеите на Фройд още от двадесетте години на XX век, до началото на XXI век в България няма квалифицирани психоаналитици и психоаналитична практика (вж. Тодоров, 2015, с. 50–57)

Дълго продължилият пред-психоаналитичен период (1921–1999) не e особено любопитен или плодотворен. С изключение на добрия превод на „Въведение в психоанализата“ от 1947 г. и няколко по-скоро екзотични текста в областта на приложната психоанализа, липсват усилия за сериозно интегриране на психоаналитичната теория както в професионалната сфера на психологията и психиатрията, така и в академичните среди.

И ако тази ситуация е разбираема за времето на социализма, когато психоанализата е забранена и цензурирана, не е лесно да се разбере защо нещата са стояли така преди 1944 г. Защо въпреки създаденото през 1921 г. от д-р Кръстников, Младен Николов и Иван Кинкел психологическо дружество, в което поне двама от членовете му имат и терапевтична практика, и въпреки нарастващия интерес и разбиране на психоаналитичните идеи (вж. Чернокожева) никой не се анализира при Фройд или при някой от първите обучаващи психоаналитици?

Това е времето, когато стотици българи пътуват и получават образованието си в чужбина. Ето един необясним парадокс: „Курсът по обща лингвистика“ на Фердинанд дьо Сосюр се провежда три пъти от 1907 до 1911 г. пред не повече от десетина студенти и на този курс са присъствали трима българи (Веселинов, 2017, с. 57), докато анализирани българи няма.
 
Именно и с този въпрос „за липсата на психоанализата в България“ през 1995 г. се събрахме група колеги от Софийския университет, които имахме критичен интерес към психоанализата, поканихме и лекари, и психолози. За съжаление, не си спомням да сме стигнали далеч в онези малко на брой дискусии, но мисля, че извършихме минимална концептуална работа по осмислянето на мястото и ролята на психоанализата в собствената ни култура.

Сред лекарите и психолозите, работещи в психиатрични клиники, особено в тогавашните Медицинска академия, Военна болница, Градски психодиспансер, интересът към анализата идва, разбира се, през практиката, както и през първите обучения в групови психотерапевтични методи. В тези среди стават и първите реални работни срещи с психоаналитици.

Отново в средата на 90-те години на XX век има посещение на д-р Михел Ротман, ключова фигура в инициативата на Международната психоаналитична асоциация за провеждане на постоянни летни училища по психоанализа в страните от бившия социалистически лагер; кратко завръщане за публична лекция на д-р Николай Колев, първият квалифициран психоаналитик от български произход, който през 2002 г.  се установи за няколко години в България и ще поеме отговорността да анализира първата група кандидати на МПА; семинар с д-р Алберто Хан от клиниката Тависток, който повече от 20 години  посещава София за клинични лекции и семинари.

Така бяха осигурени посещения на френските психоаналитици д-р Патрик Деларош и д-р Ален Вание от „Еспас аналитик“, и двамата изключителни фигури в Лаканианската психоанализа, и двамата супервизирали с Лакан, д-р Жерар Люка от Парижкото психоаналитично дружество, тогава директор на детско-юношеския център „Алфред Бине“ и др. Няколко години по-късно г-жа Жудит Милер, дъщеря на Жак Лакан, представляваща групата „Фройдистко поле“, също посети София и установи работни отношения с български колеги.

Постепенно изброените фигури посветиха сериозни усилия, за да убедят колеги от дружествата и организациите към които принадлежат и които ръководеха, че в България има подходящи условия за развитие на професионална психоанализа.
Паралелно с тези визити Международната психоаналитична асоциация създаде психоаналитичен институт за Източна Европа, в чиято дейност се включиха значими личности в съвременната психоанализа от цял свят (Тодоров, 2009).

Откри се уникална възможност за структурирано обучение на една неголяма група практикуващи психотерапевти (главно лекари и психолози), които поеха дългия път към сложната и много изискваща професионална квалификация на директен член на МПА. Така след началния опознавателен и подготвителен период в самото начало на този век започна същинската работа по установяването на психоаналитичното движение в България.

Съвсем явно инициативите на Международната психоаналитична асоциация, Европейската психоаналитична федерация, значимите Лаканиански психоаналитични общества са от ключова важност, доколкото психоаналитичното обучение се осъществява по ясни правила, обучителни и етични принципи, приети и съблюдавани в психоаналитични общности. И действително този процес, който започна в началото на века и за около десетина години формира първите български психоаналитици, е пример за отговорност, внимание, последователност, твърдост и благородство от страна на колегите ни от чужбина. Но разбира се, активността за пораждането и установяването на психоаналитичната култура и практика в България е двупосочна дейност.

В други публикации (Тодоров, 2006, 2009, 2015) съм споменавал имена на организации и личности, но сега ми се струва, че е необходимо да се отдели много по-внимателно, задълбочено и критично проучване на темата за участието в процеса на формиране на психоаналитици, организацията на психоаналитичните общности и по-широко на психоаналитично ориентираната практика в България.

За някои колеги, благодарение на жеста на д-р Колев да замрази практиката си в Швеция (да не говорим за останалите сфери от работата и ежедневието си), личната им анализа се случи тук на място в София, на родния им език. За други в повечето случаи анализата протичаше през постоянни пътувания до градовете, където практикуваха психоаналитиците им, а анализата ставаше на чужд език.

Към пътуванията се добавяха и хибридни форми на телефонни сесии. Терминът, който се наложи в МПА, е „совалка“ и доколкото формирането на първите психоаналитици в голяма част от Източна Европа стана по този начин, да не говорим, че редовните супервизии бяха и все още може да са от този смесен тип, пътувания + телефонни или скайп (от началото на 2004 г.) сесии, искам да насоча читателя поне към една подробна и рефлексивна статия по темата, всъщност има много малко. Тази е написана от Тамара Стайнер-Попович и Габор Шони (вж. Szönyi § Štajner-Popović, 2008) и двамата активно свързани с установяването на психоанализата в Източна Европа и в България.

Тук е мястото да кажа, че, с малки изключения, всички участници в настоящия сборник са личности, които са участвали почти на всички споменати етапи и нива на установяване на психоанализата в България. Сред нас са първият българин, квалифициран като психоаналитик на Международната психоаналитична асоциация; хора, които осъществиха първите контакти с международни психоаналитични институции и личности и се квалифицираха като психоаналитици от първото поколение; първите психоаналитични психотерапевти, едни от създателите на първите психоаналитично ориентирани клинични центрове; университетски професори, провели първите курсове и лекции, посветени на психоаналитичното знание, автори на първите книги по психоанализа, писани от реално практикуващи психоаналитици и психотерапевти, редактори на първите сериозни поредици за психоаналитична литература.

Нека резюмирам. Какво означава векът на психоанализата в България? Това е времето от 2000 година насам, през което се осъществи формирането на първите аналитици и се обособиха първите психоаналитични общества в България. Понастоящем съществуват три официално регистрирани психоаналитични общности: Българско психоаналитично общество (http:// www.psychoanalysis.bg/) – част от най-старата и многобройна психоаналитична организация,

Международната психоаналитична асоциация, създадена от Зигмунд Фройд и първите психоаналитици през 1910 г.; Българско психоаналитично пространство (https://espacepsy-bg.org/)  – дъщерно дружество на Еспас Аналитик, създадено от ученици на Лакан, (най-пряко от Мод Манони) по време на „голямото роене“ на Лаканиански организации, с международно разпространение и относително широк теоретичен и клиничен профил, включващ интерес към делото на психоаналитици и учения отвъд Лакан; и Българско общество за лаканианска психоанализа (http://sbpl.bg/index. php?lang=bg)  – част от Новата лаканианска школа и международното обединение Световна психоаналитична асоциация, и двете създадени от Жак-Ален Милер.

Тези психоаналитични обединения посвещават изключителни усилия в няколко основни посоки. Осигуряване на условия за психоаналитична практика и формиране на психоаналитици. Последното означава възможност за лична анализа; преподаване на теоретични и клинични курсове (с местни и гост преподаватели) и продължителна супервизия на психоаналитични случаи.

 Осъществяване на изследователски и творчески проекти, свързани с публикуване на авторски и преводни книги и статии. Провеждане на психоаналитично ориентирани обучения, семинари и клинични дискусии, насочени широко към работа в различни професионални кръгове и генерално към обществото. Постиженията във всички тези сфери са повече от впечатляващи, стига да си дадем сметка, че удържането на истински стандарти за психоаналитична практика, възможно най-задълбочената среща на човек със собствения му вътрешен свят и несъзнаваните измерения на личността му, среща, която е не само привлекателна и облекчаваща, но често болезнена и противоречива, е много сериозна и трудна задача. Ако помислим какво действително изисква установяването на психоаналитично обучение, все още най-задълбоченото и трудно постижимо (в психологически и професионален план) в сравнение с всички психотерапевтични, а защо не и по-генерално, с всички видове обучения.

И когато към това се добавят клиничните дейности, свързани с развитието и поддържането на психоаналитично ориентирани клинични центрове, активности в общността, оставящи видима следа в системите на здравеопазването, социалната дейност и образованието, ясно е, че става дума за един малък обрат в нашата култура и общество. Нека без претенция за изчерпателност да спомена дейностите на Асоциация „Дете и пространство“, обученията към МОН на Българско психоаналитично пространство, магистърските програми по клинична психология и клинична социална работа към НБУ, дейности на „Асоциация Анимус“, на клинични центрове като „Аналитика“, „Динамика“, „Зеленият двор“ и др.. А психоаналитичната ориентация има и по-широк спектър. Освен официалните психоаналитични общества у нас съществуват и Българското общество по групова анализа и групови процеси, Дружество за психоаналитична психотерапия, Българска школа по психоанализа.

Макар тези организации да са маргинални по-отношение на установените критерии за психоаналитична практика и обучение, като първото, твърде нови и за сега само с насочена навътре обучителна дейност, като второто, по-скоро симпатизиращи на психоанализата и развиващи еклектична, а на моменти и противоречива дейност, като третото, те също имат и ще имат своя принос за разширяването и диференцирането на психоаналитичното поле у нас, особено обществото за групова анализа със своите многобройни активности, сериозни публикации и добре насочени приложни дейности. Нужно е в края на този пасаж да направя важно уточнение – говоря за дейности на организации и общности, защото така е по-обозримо, по-неутрално и по-лесно, но нито за миг не бива да забравяме, че става дума за дейности на индивиди и че, естествено, има разлика между приносите и качествата им.

И така, ако до 90-те години на XX век в България имахме една дузина преведени книги по психоанализа, основно Фройд, нито един местен психоаналитик, свръхограничено използване на психоаналитични концепции и техники в областта на помагащите професии, плахо споменаване на психоанализата в университетски курсове и почти пълно отсъствие на психоаналитичния възглед за света в културата и обществото ни, то последните 20–25 години генерираха създадените три психоаналитични общества със своите психоаналитици, кандидати, асоциирани членове. Днес са в разпространение над сто и петдесет преведени книги, много от които от съвременни автори и много от тях с разпродадени тиражи и преиздавания. Написани са над дузина психоаналитични монографии от български автори; отделно, десетина сериозно подбрани сборника, половината съвременни с директен ангажимент на авторите. Защитени са шест дисертации във водещи университети в страната.

Психоаналитична терапия със сериозна честота и дълбочина на психичното преживяване се практикува с възрастни, юноши и деца. Освен като отделна частна практика психоаналитично ориентирана диагностика и терапевтични интервенции се използват в множество клиники, болнични и извънболнични центрове. Психоаналитичната (психодинамична) ориентация всъщност е най-разпространена сред психотерапевтите у нас, а най-големите и активни психотерапевтични центрове в страната функционират основно спрямо психоаналитични идеи и принципи.