Преди години, когато прочетох за първи път едно книжле от френския физик-изследовател Патрик Друо, в главата ми се загнезди една негова мисъл, която и до днес не ми дава мира: “…ние не сме това, за което се мислим. Всички носим в себе си възможности, а съзнанието ни притежава способности, за повечето от които никога не сме подозирали”. Признавам си, че след тези редове започнах да препрочитам книгите, които някога, по някаква причина са оставили дълбоки следи у мене. Започнах да си припомням случки, които са ме поразявали с изключителността си, но едва сега, в зряла възраст се зарових да търся обяснения. И много от тях не ме задоволяват…

Преди много години, в тесния кръг на познати и приятели предимно на баща ми, в един свободен разговор за границите на човешките възможности, чух от един възрастен хирург приблизително следния спомен: в разгара на боя през Втората световна война, в една полева болница докарали млад офицер много тежко ранен в корема. Той бил с огромна кръвозагуба, половината органи от коремната му кухина били почти навън, санитарите го влачили на платнище, но през цялото време немците ги обстрелвали и раната му била силно замърсена с пръст и всякакви нечистотии. Когато се надвесил над него лекарят, (който ни разказваше тази история) не открил никакви признаци на живот и наредил да го оставят при мъртвите.

Часове след това, както превързвали някого в палатката, докторът и асистентите му застинали от изумление – мъртвият млад офицер, като придържал с две ръце разкъсания си корем, с клатушкане се приближил и силно и ясно казал: “Аз съм жив, оперирайте ме бързо, моля ви!” и сам легнал на масата. Оперирали го – рязали, хвърляли, шили – почти без упойка, никой не вярвал, че ще оживее, защото практически нямал кръвно налягане, не давал признаци на живот, не реагирал на болката, само очите му имали някакво подобие на рефлекси. Оживял. Никой не можел да си обясни оцеляването му. Навремето аз горещо застанах зад тезата, че жаждата за живот мобилизирала всичките му физически и психически сили и това му е помогнало да оцелее. Старият доктор ме слушаше, поклати глава и каза нещо от рода на:“ - Да сигурно е така, но не е достатъчно!“ Видял десетки, които имали същата жажда за живот, дори много по-силни и жилави, по-млади дори, но не оцелели! А той бил вече мъртъв и нещо го върнало…

В средата на 70-те години от миналия век, една сестра от хирургията в Пирогов изпадна в кома след удар от електрически ток. Не си спомням колко време престоя така, но във вестниците, като куриоз се отпечата, че когато се събудила, тя проговорила на руски, на някаква много стара форма на френски език и на гръцки. Освен това спокойно четяла и пишела и на трите езика. Дълго време се говореше за този случай и се тиражираха различни обяснения. След като се изясни, че тя е учила руски и френски в обикновена гимназия и ги е знаела посредствено, а единствената гръцка дума, която със сигурност знаела била “сиртаки”, разумното обяснение беше, че изживяното събитие е раздвижило “неразработени” клетки от мозъка. Но никой, нито тогава, нито сега, никой не можа да обясни защо проговори точно на старата форма на френски език, откъде накъде знае гръцки… Специалистите вдигаха рамене.
Много често се заговори за хора, които след някаква катастрофа или преживяна клинична смърт се връщат към живота променени. Не е проблем да се пречете за такива случаи. Повечето от доказаните екстрасенси са придобили (или открили) способностите си след преживяна травма или тежко боледуване, в което едва не са загубили живота си. Други пък след подобно изживяване са започнали да рисуват, да пишат музика, да виждат ефирни тела, да поставят диагнози, да възприемат цветове и звуци в много по-широки гами, да долавят мисли, да “гледат”, да предричат бъдещи събития и т.н…

Ако приемем, че интуицията на човека е просто натрупан опит от минали животи (Патрик Друо, Реймонд Мууди, Кенет Ринг, Робърт Мънро, Чарлз Тарт и мн. др.) коя е тази сила, която раздвижва точно този пласт от неактивирания ни мозък и го превръща в нещо съществуващо сега и тук; превръща го в неразделна част от нас и си служим така естествено с него, както с обикновения език в досегашното си общуване с хората и с хилядите други естествени дейности в ежедневието ни като ходене, обличане, хранене, пиене на вода, грижи по дома… Как така “изведнъж” ставаме “други” без да се променяме физически.

Може би не е съвсем точно това “изведнъж”, защото хората които са “се докоснали до смъртта” дълго време се опитват да разберат какво точно се е случило с тях. След време разказите им са много пестеливи и еднообразни; всички, които са го преживяли не обичат да разказват за преживяното по различни причини, и не на последно място, за да си спестят насмешки и подхвърляния, че “след това нещо им хлопа”. Но независимо от всичко, хората сами определят промените в тях и общо взето могат да ги групират така: ново отношение към живота – става по-ценен и осмислен, намалява импулсното в постъпките;

изчезва страха от смъртта – тя се приема като продължение на живота , но под друга форма, самоубийството се отхвърля окончателно като избор; открива се нов смисъл в самоусъвършенстването – стремеж към информация, по-високо образование и квалифицираност, които се забелязват и от околните;

друго отношение към любовта – обич към всичко живо, намалена материална заинтересованост, алтруизъм;

пренебрежение към наложените условности – стремеж към истина до наивитет и детинщина;

засилена чувствителност – проникване в душевността на другите, неподозирано силна интуиция, проява на неочаквани способности-лечебни, художествени и пр.;

оригинално, дори парадоксално мислене, което подпомага успеха на човека, но затруднява връзката му с другите;
религиозност.

Голяма част от новото “съдържание” се забелязва от близките, но по-голямата част остава скрита за тях или промяната ги плаши, като ги изправя пред един почти непознат човек. Но фактът е налице – в резултат на докосването до смъртта, личността се е върнала с разширено съзнание, обогатена, натоварена с повече възможности и със значимостта на ново раждане. Не всяко “отваряне” на съзнанието води до минали съществувания, но всяко от тях, обогатява интуицията с някой от “събудените” минали познания. Не е задължително да се възприемат като “минал опит”, но като правило хората търсят причината за появата му. Всичко това минава за сега в сферата на езотериката. Интересен за мене самата е фактът, че хората, които се интересуват от тази материя са предимно специалисти в областта на точните науки – математици, физици, химици или граничните с тези специалности. За съжаление психолози, медици, физиолози, а понякога и философи пренебрежително мълчат или ако все пак спрат вниманието си - не могат да обяснят явлението достатъчно убедително. Чувала съм и насмешки, и отрицания, и пренебрежителното “измишльотини”.
Днешната наука все още не може да даде сериозни обяснения на редица човешки феномени, но все по-малко са сериозните хора, които казват “не го вярвам, защото не може да бъде”.