Успешните родители знаят, че не трябва да сравняват децата едно с друго вътре в семейството или с тези на съседите или съучениците им. И първото мерило за тях сме ние, родителите. И  да не забравяме, че децата също ни учат на много и различни неща в живота.

Но не трябва да се залита и в другата крайност: децата да растат само с гальовни думи като „ Ти си нашата принцеса”, „Ти си уникален” и да се създава  един неправилен образ за света и за тях, че едва ли не светът ги чака тях, за да започнат да се случват чудеса и само хубави събития. Това е много важен момент във възпитанието: да ги мотивираме, да ги насърчаваме без да помпаме фалшиво самочувствие. Този проблем като психолог го наричам „Поколението на снежинките”. Да, всяка снежинка е уникална, красива, но те твърде лесно се стопяват и могат да изчезнат. Фалшивото помпане на самочувствие идва от родители, които прекалено много са склонни да ухажват децата си и правят този уклон на свръхлибералното възпитание. Това също не трябва да се случва. Едно момче ми каза в кабинета тези дни" Приятели си имам достатъчно. Искам мама да ми е само мама, а не да се стреми непрекъснато да ме ухажва."

Аз си спомням моето детство, когато родителите ми се прибираха от работа и общуваха помежду си, а децата си играеха или учеха, и си имаха своя собствен свят. И тогава родителите не бяха такива приятели на децата, каквито се стремят днес всички родители да бъдат. Децата никога не трябва да се сравняват с други, защото така ги обричаме на страдание, защото винаги ще има някой, който е по-богат, по-красив, по-умен и ние никога няма да можем да го догоним. А трябва да се разглеждат през призмата на своята успешност, таланти и умения. Трябва да ги научим да бъдат щастливи и да се сравняват със самите себе си. И това е най-ефективната стратегия да вдигаме самооценката на нашите деца и тя да е бъде реална, а не измислена. Така не се създават негативизъм и хейтърство към други деца. Много неправилно е да се сравнява едно дете с братя  и сестрите му, така само се саботира създаването на една хармонична и тясна връзка помежду им.

Много родители често се изненадват от факта, че понякога срещата с детски психолог започва като среща между мен и тях, а не между психолога и детето. Защото целта ми е опознавателна като детският психолог да преценя родителя, как мисли, как действа, как и какво говори на своето дете, и дали той не е този, който има нужда от промяна в нагласите и действията си. Така, че тази първа сесия е много важна за психолога да види с какви родители живее това дете. Много неща излизат наяве.

Освен това около 40 на сто от информацията за едно дете получавам от родителите. И много често има разминава. И колкото е по-голямо това разминаване затова как родителите възприемат дадена ситуация и това, което самото дете мисли за нея, толкова по-тежък е проблемът.

Освен това опитът ми сочи, че с родителите не винаги директно могат да се кажат нещата, как се действа върху тяхното его, за разлика от децата, които са по-гъвкави и на тях по-лесно може да се каже истината.

Въпрос: Много деца сега, преди края на учебната година са изтощени от изискванията на онлайн обучението и от самата карантина, която бе много необичайно за тях преживяване. Как да ги мотивираме за финала?

Отговор: Мениджърите търсят едно качество у своите служители и то се нарича самомотивация. И ние, родителите искаме да имаме такива деца, но повечето от нас ги нямаме. Една руска психоложка е формулирала един термин, наречен „Синдром  на излишъка”. И с него обяснява защото повечето деца днес изглеждат зле мотивирани, апатични, отегчени и не им се прави нищо. В същото време родителите са свръхнахъсени: децата да учат чужди езици, да ходят на балет, да учат музика, в същото време да спортуват и да бъдат шампиони на математически и други състезания. И оттук идват много проблеми: родителите не дават шанс на самото дете да направи своите избори, то да каже какви са неговите интереси,  какво иска да прави, а записват направо децата си на различни занимания, за да не изостанат от общия поток.

Другото, което родителите трябва да знаят, че техните деца са друго поколение, те искат бонуси, придобивки. Затова трябва да се намери подходът към детето какво ще му помогне, ако вместо по 15 минути започне да решава задачи по 60 минути, какво ще стане, ако то вземе с по-добра оцена матурата и пр. Това е много просторна тема. Трябва да се направи така, че да има самомотивация, която е в интерес на детето, но е интересна и на него.

Въпрос: Можем ли да мотивираме деца под 7-годишна възраст да направят едно или друго?

Отговор: В тази възраст всичко това се постига чрез игра. С директни разговори това няма да стане. Трябва да знаем какво е типично за децата в различните възрастови групи. Напр. един 7-годишен може да се  концентрира в рамките на 10 минути, И добрият учител знае как след тези минути, той трябва да рестартира вниманието на своите първокласници. Напр. да измисли някакв смешка, да отклони вниманието им по някакъв забавен начин и това да донесе за отмора на децата. Да караме малки деца да се занимават 60 минути с математика или друг предмет е нереалистично. Трябва да им дадем да се разбере, че ще има малки подаръци за добре свършена работа, но има задачи, които на всяка цена трябва да се направят, и без някакво стимулиране от страна на родителите. Напр. оправил си е  леглото, защо трябва да получи награда и пр. Така че, много внимателно с това стимулиране.

Така идва въпросът и за  свръхмотивацията. Трябва да знаем, че тя някой ден ще ни провали, тя пренавива пружината. Както липсата на мотивация, така и свръхмотивацията водят до срив .И то точно преди финала. Много деца се чупят точно преди финалната права. Трябва да знаем това.

Въпрос: Как да мотивираме детето да бъде по-самостоятелно?

Отговор: Трябва да разберем защо то е плахо: не вярва на собствените си сили, или нещо друго. Има много начини да преобърнем ситуацията в негова полза: напр. чрез примера, който ние даваме, да го поощряваме, да му позволяваме да прави неща, които детето обича, да прекарва повече време с нас, ако се чувства само. И така детето да опитва и да вижда кои неща са „неговите”, но и да проявява  последователност, а не просто да търси лесни неща и решения.  И ние като родители да допринасяме децата да надграждат започнатото.

Родителите трябва да разберат, че оставяйки децата да играят е много по-добре за ученето, и така не им проваляваме бъдещето им. Когато децата играят им помагаме много повече, отколкото  предполагаме. Детето трябва да бъде щастливо, това е най-важното, което можем да направим за тях.През играта ние уважаваме креативността на нашето дете. Иначе нашите деца казват скучно ми е, тъпо ми е, не ми е интересно. Трябва да нямаме свръхочаквания към тях. Всички ние се учим да бъдем родители.