Оздравяването като чудо
Това се случи преди четири години. Дали защото излъгах мама, че заминавам с приятели за десетина дни на Мальовица, или може би съдбата не беше съгласна да предприема обещаното ми от Асенов годежно пътешествие до Египет (сватбеното се отлагаше за след развода му), таксито, с което летях към аерогарата, неочаквано катастрофира. Останах жива, но потрошена. След като проявиха необясним за мене ентусиазъм, лекарите успяха да сглобят доста добре пъзела на красивото ми – дотогава – тяло, да го положат благоговейно в чисто ново гипсово корито и да ме успокоят, че се налага да остана напълно неподвижна едва девет месеца. „Само някакви си 270 дни. Но не мисли, че изцяло сме те приковали към гипса. Не. Очите и устните си ще можеш да движиш.“
Мама се опитваше да споделя нещастието ми – напусна работа и се превърна в моя прислужница, болногледачка и бодигард: хранеше ме, миеше лицето и достъпните части на тялото ми, пускаше музика, цензурираше телефонните ми повиквания (вече познаваше гласа на Асeнов) и любезно отклоняваше молбата на състудентите ми за посещение. Изключение правеше само за Делян. Той единствен от университетските ми приятели получаваше стипендията „Конрад Аденауер“ и това силно го издигаше в очите на мама.
В началото Дельо идваше у дома, сядаше до леглото, разказваше ми вицове или клюки, но после изведнъж изчезна, пропускайки да ми спомене – навярно от деликатност – че като член на международна студентска експедиция заминава на разкопки някъде в Северна Африка.
Всичко започна с това, че ми се искаше да умра. Никой не подозираше желанието ми и не можеше да му влияе. Затова аз спокойно – в продължение на цяла седмица – всеки ден си представях как в точно избран от мене момент събирам сили и рязко напускам леговището си („три, две, едно, старт!“ ), как рухвам на пода и отново се разпадам на части, как душата ми кръжи над частите, а после свободна отлита в небитието, където нямаше да има ни болка, нито грозните като на робот движения, които знаех, че ме очакват след оздравяването, макар че за тях никой не даваше гаранция.
Виждах и погребението си: мама се опитва да побере в дрехите ми наръчът стърчащи кости; цялата нощ след това плаче, но на сутринта все пак ме гримира; после някой просва върху лицето ми бяло платно и ме оставят да лежа в ковчега, затрупана с пръст и да чакам плъховете да изгризат малкото останала по костите ми плът…
По едно време най-неочаквано стигнах до прозрението, че щом тъй и иначе ще трябва да лежа сама и на тъмно, защо да не го правя в коритото си, щом става дума само за някакви си 270 дни…
Помня, че се събудих като човек, който след като вече е умирал веднъж, не намира достатъчно основателен повод да го направи отново. Така че ми оставаше единствената възможност: да живея. Усетих бодрост, необясним прилив на сили и бурно – почти вдъхновено – желание да действам. Имах на разположение цялото време на света и можех да го посветя само на себе си.
Тогава реших през тези девет месеца принудителна и пълна неподвижност да… обиколя Земята. Наум!
Вече знам: След шестото ни чувство, въображението е нашето най-силно, макар и скрито сетиво.
Щях да започна от Египет и да се движа по часовниковата стрелка, докато отново се върна там – в курорта Шарм ал шейх край Червено море, където искаше да ме заведе Асенов.
Отделих известно време да начертая маршрута. Разполагах с доста информация за историята и географията на любимите си места и държави – винаги съм била любопитна – и с въодушевена лекота скрепявах във фантазията си пейзажи, случки, чувства, образи на хора, които никога не съм виждала, но бях сигурна, че те някъде съществуват…
Първата седмица от околосветското си пътешествие посветих на куфарите и покупките: настоях пред мама будилникът да ме вдига още в шест сутринта, за да имам на разположение целия ден за обиколка из моловете. Мислено навличах удобни дрехи, нахлузвах леки обувки и хуквах из града: пресичах на червено, отвръщах на шофьорски псувни, усмихвах се на случайно срещнат мъжки поглед… А вечерта се прибирах натоварена с пакети и вмирисана на пот и козметика. Мятах си един душ и щастлива се просвах в леглото…
Видяното чрез въображението може да бъде по-осезаемо от физически преживяното. И това знам.
След приключването на един такъв фантазен рейд по магазините късно вечерта усетих лека топлина да се разлива по окованото ми в гипса тяло. Дишането ми започна да се променя: представех ли си, че тичам по кръстовищата или след потеглящия автобус, усещах как дъхът ми се учестява, лека пот избива по челото ми и ме спохожда едно от най-редките ми дотогава състояния: огладнявах. Мама се радваше на апетита ми, но не можеше да си го обясни.
Тя дори не подозираше, че сега аз живеех толкова наситено и енергично, както никога преди това.
И така – в края на първия месец от приковаването ми си купих билет за Кайро, метнах раницата на гръб, повлякох куфара на колелца, пофлиртувах с митничаря на летището и вечерта на другия ден вече се друсах в автобуса към западния бряг на Нил.
Гиза, пустинна нощ, луна и пирамиди… И мургав екскурзовод, чийто магнетофонен разказ бе предназначен за неинформирания турист. Отделих се от групата, защото имах нужда да видя невидимото: дълбоката и здрачна душа на вековете, където се мержелееха хилядите изпечени тела на древни каменоделци. Виждах светлината на маслените им лампи с ленен фитил, чувах ритмичните удари на скала о скала и нисък протяжен звук, подобен на песен със стиснати устни…И ме облъхваше студеният предутринен дъх на пустинята…
Дните, прекарани около пирамидите, се оказаха толкова изтощителни за крехката ми физика, че една сутрин мама изплашена поднесе към лицето ми огледалото: „Погледни се! Стопила си се! Само дух и очи! Какво става с тебе!“
Засмях се и поисках още две препечени филии. Как да й кажа, че вече пътувах към Великденските острови…
Пътувайки на ум, човек понякога изпреварва времето. А много е досадно да седнеш и да чакаш времето да те настигне. Усетих тази досада заедно с лек спазъм, преминаващ напоследък все по-често по цялото ми тяло. Или по-скоро сърбеж. Все едно тялото ми казваше, че има нужда от промяна. „Направи нещо!“ – молеше ме то.
Към средата на осмия месец аз усетих непреодолимата необходимост да стана и да вървя. Наистина. Физически. Просто тялото ми настояваше за правата си.
Няколко месеца по-късно – вече напълно здрава и подвижна като невестулка – започнах книгата, описваща боледуването и оздравяването ми. Видях се с Делян и му дадох да прочете първите десетина страници – разказа за моето въображаемо пътешествие в Египет. Той не можеше да повярва:
Вече знам – и така ще завърша записките от въображаемото си околосветско пътешествие: ”Човекът е създаден да побеждава и неговото най-силно оръжие е мисълта! Можеш да бъдеш навсякъде, където поискаш, стига за знаеш къде искаш да бъдеш!”
|
|
Още от "Накратко... (14)"
Колкото по-малко приемаш нещо, толкова повече то засяда в теб и се превръща в постоянноСъздавайки си материално тяло, съществото си е създало душа, откъдето произтича понятието за двойственост, вследствие на разделяне на душата и съзнани ...още |
Живот с аутизъмТова е безспорно един от най-откровените, болезнени (но и в същото време ведри), смели, задълбочени, зрели, честни и човешки разкази за родителството, ...още |
Биолог написа книга за коронавирусаХората трябва да бъдат подкрепяни със знание, здравето е в техните ръце, и един от начините човек сам да си помогне е да подкрепя имунната си система ...още |
Психолог събра притчи в Малка книжка за ДобротоПосланието на електронната книжка, подготвена от Магдалена Пюскюлева е да се замислим кое за нас е наистина Добро. ...още |
Сироп от черен бъз - без захар
