Анна Бикова е психолог, педагог и популярен блогър. Идеята за книгата се ражда, след като Бикова публикува мнението си във форум на руски сайт. Авторката е убедена, че похватите на „мързеливата майка“ ще ни приближат към целта – да направим децата си самостоятелни, инициативни и отговорни.

Откъс от книгата на Анна Бикова - „Учениците на „мързеливата майка“

Родители - Ученик - Учител  

Ако разглеждаме училището като система, можем да разграничим следните й съставни звена:  средата, учителят, ученикът, родителят.
Ученикът. Идеалният ученик учи сам, не се влияе от средата и от това какъв е учителят. На него му е изключително интересно да научава нещо ново. Той умее да работи с информацията. Лесно я открива, лесно я разбира и запомня. Няма нужда да го мотивираш, убеждаваш, заинтересуваш, контролираш. С него никога нямаш проблеми. (Идеалният ученик се среща в природата, но крайно рядко.)
Да си идеалният родител е много по-лесно, отколкото да си идеалният учител. Дори мога да кажа точно колко пъти е по-лесно – пребройте колко са учениците в класа ви. У нас в педагогическите специалности не ви учат как да мотивирате за учене абсолютно всяко дете, знам го със сигурност. Курсът лекции по възрастова психология е недостатъчен, за да разбере учителят всяко дете, да диагностицира състоянието му и причините за понякога крайно странните му постъпки, и то като го прави само в рамките на часа. Родителите имат повече възможности в това отношение. Родителите могат да изучават детето си още от раждането. Те забелязват как се променя то, как се променят пристрастията му и способностите му, те познават силните му и слаби страни. Родителите могат да съпоставят със ситуацията в училище различни факти от семейния живот, косвено влияещи на ученето. Учителят често не е наясно какво става в дома на детето и в личния му живот, защо е станало по-разсеяно в часовете. Но виж, майката може да разбере от дъщеря си защо не сяда да научи стихотворението. Защото се е скарала с приятелката си и е много разстроена, не може да запомни стиховете. Майката ще разбере дъщеря си, а учителят най-често само ще констатира факта, че ученикът не се е подготвил за часа. Не всяко дете ще се довери и не на всеки учител. А и учителят в традиционното училище, с трийсет деца в класа, няма да успее да осмисли преживяванията на всичките си ученици, ако внезапно им се прииска да ги споделят с него. Родителите са различни. Освен „общочовешките“ различия, такива като различните психотипове, темпераменти и така нататък, съществуват и специфични родителски характеристики, които разглеждам по скалата „порок – добродетел – порок“. Добродетелта е черта от характера на добрия, мъдрия, нравствения човек. Но когато тази черта е доведена до крайност, до абсурд, тя се превръща в порок. Примерно пестеливостта, усърдието са добродетел. Но в крайните си прояви пестеливостта се превръща в скъперничество, в алчност, а това вече е порок. Има я и другата крайност, противоположна на горната: разточителство, прахосничество. И няма ясна граница кога едното се превръща в другото, затова и не е лесно да се поддържа балансът, да останем „между крайностите“.

Родителската власт

Едната крайност е безапелационната власт на родителите, потискането на желанията на детето. „Думата ми е закон. Както съм казала, така и ще бъде“. Мнението на детето обикновено не се взема под внимание. „Сополанкото няма думата“ – често чува детето от такива родители. Интересите му се обезценяват. „Днес ти се иска едно, утре – друго“ и „И аз искам много неща!“ – в такива форми детето се осведомява, че потребностите му най-вероятно ще бъдат игнорирани, а може би и осмени. На детето не се гледа като на самостоятелна личност с нейните индивидуални особености. Детето е нужно за задоволяване на някакви родителски потребности. За прословутата чаша вода на стари години. Детето трябва да слуша и да изпълнява казаното от родителите. Възпитанието при такива родители прилича повече на дресура. Прекалено много ограничения. Детето се намира под пресата на агресивната критика. Възпитанието се свежда до търсене на недостатъци и тяхното поправяне. Фокусът на родителското внимание е насочен към грешките на детето. „Ама кой прави така? Ти май си с две леви ръце! Пишеш като с краката си!“ Липсва уважението към детето. Такива родители ще изберат училище с по-строга дисциплина, ще търсят по-авторитарен педагог. И ще поучават неавторитарния: „Бъдете по-строг с него! Трябва да го държите много здраво!“. При възникнал конфликт властните родители най-вероятно ще застанат на страната на педагозите и администрацията на училището. При проблеми с ученето ще обвинят за всичко детето, ще му кажат, че е мързеливо, ще поставят диагнозата: „Не се стараеш!“. А за да се „старае повече“, ще го лишат от удоволствия, развлечения, свободно време.

В училище на такова момче ще му е изключително трудно да приеме една съвсем различна реалност. Реалност, в която то не е най-умното, не е най-интересното, с една дума, не е кралят. Такова дете много трудно ще се впише в суровата система, каквато е нашето обикновено общообразователно училище, много трудно ще приеме нейните правила и норми. Как така не може да се става по време на час? Как така не може да се вика от чина? И защо вдигнаха друг ученик, след като аз исках да отговоря? Между тези крайности има златна среда – родителското доминиране, но не от позицията на физическото превъзходство, а от позицията на мъдростта и любящата доброта. „Уважавам желанията ти. Уважавам емоциите ти. Но сега ще направим така, както съм решил, защото смятам, че така ще е правилно.“
Преди да говорим за дълг, отговорност, задължения, трябва да проверим на кое ниво от пирамидата на потребностите е протестиращото дете. Разговорите за отговорността и съзнателността започват от нивото на уважението и самоуважението. А дали са удовлетворени потребностите от сигурност и любов? Дали в класа няма активен тормоз? Дали в училището не издевателстват над детето? Дали то се чувства прието от колектива? Дали е сигурно в любовта на близките си? И още един пример. Детето плаче, казва, че няма да си пише домашното по математика. Да му разрешим ли да не го прави, или да настояваме, че тия шест задачки с изваждане са много важни и е задължително да ги реши? Да натиснем или да отстъпим?