Като прелюдия към отговора на трите въпроса, поставени по-горе, намирам за добре да направим разграничение между три основни типа родителство, всеки от които е бил доминиращ в определени географски региони и периоди от човешката история. Въпреки че ги представям като три отделни категории, те не се изключват взаимно; всъщност много родители днес практикуват някаква комбинация от тези три подхода.

Родителството с доверие е стилът, който в най-голяма степен позволява на инстинктите за самообразоване да се разгърнат. Родителите гласуват доверие на децата си да играят и изследват света самостоятелно, да взимат самостоятелни решения, да поемат рискове и да се учат от грешките си. Те не измерват развитието на децата си и не се опитват да насочват, тъй като имат доверие, че децата сами ще правят това. Тези родители не пренебрегват децата си. Те им дават не само свобода, но и грижа, любов, уважение, морален пример и условията, необходими за здравословно развитие. Вместо да се опитват да ръководят развитието на децата, те го подкрепят, като им помагат да постигат собствените си цели, когато тази помощ бъде поискана от тях. Този родителски подход доминира през дългата част от човешката история, когато сме били ловци събирачи.

Родителите, които гласуват доверие на децата, им внушават нещо, което е в синхрон с нуждите им не само в племената на ловците събирачи, но и в съвременното общество: Ти си способен/компетентен. Ти имаш очи и мозък и можеш сам да намираш отговорите. Ти сам знаеш какво можеш и какво не можеш. Чрез игра и изследователство ще научиш това, което ти е необходимо. Уважавам твоите нужди. Мнението ти има значение. Ти си отговорен за собствените си грешки и може да ти се гласува доверие, че ще се научиш от тях. Социалният живот не е противопоставяне на волята на отделните хора, а оказване на взаимна помощ, за да може всички да имат това, от което имат нужда и което желаят. Ние сме с теб, не против теб.

Ловците събирачи, които израстват по този начин, обикновено се превръщат в изключително компетентни, отзивчиви, недоминиращи, жизнерадостни, ценни членове на своето общество. Те допринасят за племето си,  не защото се чувстват принудени да го правят,
а защото искат да го правят  и го правят в дух на игра. Една група антрополози обобщава всичко това по следния начин: „Успешният събирач... трябва да умее да се отстоява и да е независим и бива обучаван в това от дете.“ Родителите, които се доверяват на капацитета на децата си, разбират, че днешните успешни възрастни също са уверени в себе си, настоятелни и независими, следователно и днешните деца също трябва да бъдат обучени така – „обучени“ не като ги ръководят, а като им позволят да насочват сами развитието си и да правят свои собствени открития за света.

Другите два родителски подхода наричам ръководещи, тъй като са ориентирани към насочване на поведението на децата и тяхното развитие, вместо да им се позволява те сами да го правят. Тези два подхода действат срещу волята на детето, вместо съвместно с нея.

Ръководно-доминиращият родителски подход възниква постепенно с възхода на селското стопанство и достига връх по време на феодализма и началото на индустриализма. Както говорихме в глава 3, по това време безпрекословното подчинение на господарите и владетелите е било въпрос на живот и смърт, тъй че целта на родителите се е променила – вместо да създават свободни и независими хора, те започват да създават раболепни същества. Вместо да съдействат за укрепване волята на детето, тези родители се опитват да прекършат тази воля и да я заменят с готовност да се съобразяваш с волята на другите. Боят е бил редовен и общоприет начин за потискане на волята.

В днешно време ако не навсякъде, то поне в част от домовете физическият бой е заместен от психологически натиск като основно средство за осъществяване целите на ръководно-доминиращото родителство. Редовното внушаване на чувство на вина и срам и заплахите за изоставяне или оттегляне на любовта може да са още по-мощно средство от пръчката, за да принудят децата да се подчинят чрез насилие. Ала каквото и средство да използва, това родителство цели да превърне детето в слуга. Въпреки това историята показва, че този подход никога не е бил изцяло успешен. Свободата е толкова силен импулс, че никога не може да бъде потушен докрай с бой, независимо от възрастта на човека. Дори и в най-смирения слуга или най-кроткото дете волята продължава да бълбука под повърхността, готова да кипне при най-малкото повдигане на капака. Ето защо обществата, в които масите са контролирани от неколцина човека, никога не са стабилни. В дългосрочен план ръководно-доминиращият стил у дома не върши по-добра работа, отколкото е вършил на държавно ниво.

Днес най-малко в нашата култура повечето хора се отвращават от идеята да упражняват децата, за да ги подчинят, независимо дали това става чрез физически или психологически средства. В днешният глобализиран мрежови свят инициативата, творчеството и упоритостта се ценят. Виждаме, че сляпото подчинение не върши работа като начин на живот. Все повече намалява необходимостта от нискоквалифициран труд, тъй като тези дейности биват изпълнявани от машини. Ето защо човек трябва да има творческа нагласа, да се движи от собствените си инициативи, за да намери начин да се издържа. Хората днес прегръщат много от ценностите, изповядвани от ловците събирачи. През последните един два века, с намаляването на нуждата от детски труд и възстановяването на демократичните ценности, ръководно-доминиращото родителство постепенно намалява. За известно време (с пик около 50-те години на миналия век) доверието към децата като че премина през своеобразен Ренесанс, ала в последващите десетилетия този подход към родителството постепенно бе заменен от нов вид ръководен стил – ръководно-протекционисткия стил.

Тези родители не ограничават свободата на децата с цел да ги принудят да работят на полето и фабриките или да ги направят сервилни. Те просто се страхуват за безопасността и бъдещето на децата си и вярват, че могат да взимат по-добри решения за тях, отколкото биха взели те сами за себе си. Независимо от добрите си намерения, тези родители лишават децата си от свобода не по-малко, отколкото родителите в миналото, които са ги ръководили и доминирали.

Те не бият децата си, ала използват всякакви
други средства за контрол.

Докато родителите, които гласуват доверие на децата си, ги имат за устойчиви и компетентни, ръководещите ги възприемат като крехки и некомпетентни. Докато първият тип родители вярват, че децата им се развиват най-добре, когато им се позволи да изследват и играят сами, родителите от втория тип вярват, че децата се развиват най-добре, когато следват път, внимателно планиран от родителите.

Откъс от книгата „Свободата да учиш“ (ИК „Изток-Запад“)

Авторът на книгата -американският психолог Питър Грей пише: „Ние като родители трябва да сме на страната на децата си, а не срещу тях. Децата идват на този свят горящи от желание да учат и в тях са заложени изключителни възможности за постигане на тази цел. Те са движени от вродените им игривост и любопитство, от нас зависи да запазим този потенциал.“

Питър Грей е професор по биопсихология, докато една случка не променя изцяло живота му. Той и съпругата му са извикани в кабинета на училищния директор след оплаквания от 9-годишния им син. Малкото момче се бунтува срещу наложените правила и отказва да следва „образцовата“ образователна система. Докато стои в директорския кабинет, ученият разбира, че или трябва да вземе страната на детето си, или да го стави в ръцете на училищната програма.

Питър Грей и съпругата му решават да го подкрепят и да потърсят алтернативна форма на обучение, която да даде възможност на детето да покаже свободно своя потенциал.

От този момент нататък Грей започва да изучава образованието.

В книгата „Свободата да учиш“ авторът застъпва тезата, че ако децата бъдат оставени да изследват света чрез игра, те не просто ще научат всичко, което им е нужно, но и ще го направят с усмивка и пълноценен разход на енергия.

„Свободата да учиш“ излиза за първи път в САЩ през 2013 г. и засяга актуални и за българската образователна система теми. Преводът е дело на Гаяне Минасян.