"Здравница" продължава с рубриката, в която ви запознава с големите имена на медицината и лечителското изкуство, чийто принос е позабравен в наши дни.

Майка ми Здравка Димитрова Кертикова – Константинова е родена 1928г. в Сливен. Семейството е с корени от Одрин. Прокудени от войната, както хиляди българи, изоставят имоти и търсят спасение, движейки се нагори по течението на Тунджа, стигат до града на стоте воеводи. Там Здравка Кертикова завършва гимназия през 1947 г.

Времето като ученичка освен с войната и смяната на властта, в личен план е белязано с тежко заболяване – туберкулоза, която е била бич по това време. В първата половина на двадесети век още не са изобретени модерните антитуберкулозни лекарства. Лечението е било примитивно и тежко – създава се изкуствен пневмоторакс – това е състояние, при което се вкарва въздух в плевралната кухина, като по този начин белият дроб се свива и се чака неговото оздравяване. Естествено през това време той не функционира, което може да се представите как се е отразявало на едно дете, при това с месеци.

Днес лекарите се срещат с пневмоторакс само при случаи на тежки травми с пробиви на гръдната кухина. За щастие след дълга борба майка ми оздравява. Не знам дали собственото й заболяване я е мотивирало, но тя избира медицината  и става лекар. ´

През 1955 г д-р Кертикова-Константинова се дипломира в Пловдив. У нас се пазеха всички книги от следването ѝ, както и на моя баща.  Като студент често ги разглеждах, за да видя какво е развитието на науката и как са изглеждали нещата преди няколко десетилетия.

Аз следвах медицина в началото на 80-те години, във всички институти имаше политически катедри и трябваше да се ходи и на такива изпити, но те бяха по-скоро да се отбие номера, никой не ги вземаше насериозно – просто трябваше да минеш.  Петдесетте години ситуацията е била доста по-различна и брутална.

Спомням си учебници, в които се обявяваше за псевдонаука и буржоазна идеология теорията за наследствеността. Пълно отричане на генетиката, гените на съществуват, всичко зависи от околната среда, важни са условията. Трудно време – пътят към добрата кариера е бил много по-лесен с партиен гръб. Но майка ми не избира този вариант.

През 1955 г. започва работа в Стара Загора в Окръжния туберкулозен диспансер като участъков ординатор, а по-късно е завеждащ бронхологичен кабинет. През 1959 г. е в Окръжна туберкулозна болница- Сливен, а от 1960 г. е на работа в Кюстендил, откъдето е баща ми – също лекар акушер-гинеколог.

От разказите й знам за вълненията като млад лекар  – чудодейният ефект на първите антибиотици, лекарства за лечение на туберкулозата. Борбата с тази епидемия. Болните със силикоза.  Истината е, че организационно по това време се полагат сериозни усилия и резултатите не закъсняват. ´


Така майка ми става една от първите жени-лекари у нас, която прави бронхоскопии. По това време не съществуват нито модерните гъвкави бронхоскопи, нито камери, нито монитори. С твърда тръба трябва през устата да се стигне до въздухоносните пътища на белия дроб, да се направи оглед, да се вземе тъкан за диагностика. За да овладее методиката, тя е посещавала курсове в Туберкулозния институт в София. Запомнил съм едно име от нейните учители – д-л А. Алтъпармаков.

Дипломиран специалист – фтизиатър от 1969г. д-р Кертикова-Константинова  работи четири десетилетия в помощ на пациентите с белодробни заболявания. Тя е човекът, който изигра най-голяма роля в изборът ми да стана лекар. Доста настояваше точно тази професия да избера, въпреки малко по-различните ми ученически предпочитания.

Беше ми винаги опора през годините на следването, в началото на което баща ми почина, както и на трудните и бурни години на прехода след 1989 г. с ценните си съвети и взискателност. В работата си ме е впечатлявала с педантичността и прецизността на водене на документацията на всеки пациент. Не в смисъл на днешната административна бюрокрация, а с начина на описване и систематизиране на оплакванията, изследванията, плана за лечение.

Запомнил съм и многото й дежурства. Нещо немислимо в днешни време – още в първи клас съм оставал сам в къщи, защото и двамата ми родители са били на нощно дежурство.

През ваканциите карах колело в болничния двор, а обяда – в болничния стол с персонала. Радостен съм, че наскоро един колега – д-р Евгени Попов, станал известен покрай всеотдайността си в лечението на болните от ковид, я спомена в интервю като свой учител. Тя наистина обичаше да учи младите и да им споделя знанията си. И без да е била университетски преподавател, на база големият опит през годините успя да остави следа у тях.

Д-р Стефан Константинов- акушер-гинеколог, бивш здравен министър и бивш директор на Специализирана болница по онкология- София.